
Поседнали сме в ресторантче в Родопите. В малка къща с голям басейн с гореща минерална вода.
На закуска ни питат какво искаме. Изреждат какво могат да направят- палачинки, катми, мекици.
Мекици. Нека бъдат мекици.
Поизчакваме малко. Идват първите две.
Иска ни се да ги изядем като хляб. Без нищо отгоре.
Меки, въздушни. Никога не съм срещала мекици, които сякаш се топят в устата. Изчезват между зъбите и се спускат плавно в корема.
Идва втората партида. Собственикът на хотелчето настоява и пита- какво да донеса към мекиците. Сирене. Добре. Мед. Също.Някакво сладко. От смокини. Добре. Нека бъде от смокини.
Мекиците са същите, но със сирене придобиват друг вкус.
Може би заради гледката през прозореца. Тъмно зелени дървета, преплетени тук там с по-светло зелени.
Мекиците продължават да настояват да бъдат изядени. Идват още и още чинии с по две три.
Идва ред на тези с мед. А защо не с мед и сирене. Заедно.
От какво са направени, от какво брашно са замесени. Не тежат изобщо в корема. След тях може спокойно да не се хапва нищо повече, да се изкачи връх Свобода и да се върнем чак привечер.
Кулминацията идва когато решаваш да довършиш с мекица със сладко от бели смокини. За десерт.
Запомних хубаво този вкус, за да ми остане послевкус за връщането.
В големия град, където трябва да придобиеш поведение точно обратното на мекица.
Да не се размекваш и да не се оставяш някой да реши да те вземе за мезе.