Според детските психолози съществуват четири степени на представата за любовта.
Първа степен: "Нуждая се от любов."

Това е инфантилното равнище. Бебето се нуждае от ласки и целувки, детето има нужда от подаръци. То се обръща към околните с въпроса: "Обичан ли съм?" Търси доказателства за тази любов. При първата степен искаме от другите, а после от "другиго определено" и той е за нас отправна точка.
Втора степен: "Способен съм да обичам."

Това е равнището на възрастния. Откриваме собствената си способност да изпитваме трепет спрямо другите и съответно да проектираме нашата обич навън. Нещо повече- да я концетрираме върху дадено същество. Това усещане може да бъде много по-опияняващо от усещането да бъдем обичани. Колкото повече обичаме, толкова повече проумяваме каква власт ни дава това. Чувството може да стане жизненонеобходимо като наркотик.
Трета степен: "Обичам себе си."

След като сме проектирали обичта си върху други, откриваме, че можем да я проектираме върху себе си.
Предимствата спрямо предишните две степени: вече не зависим от другите, нито за да получаваме любов от тях, нито за да я получават те от нас. Вече не съществува опасност да бъдем разочаровани или предадени от обичащия или от обичания, можем да дозираме тази любов точно спрямо потребностите си, без да търсим нечия чужда помощ.
Четвърта степен: "Универсална любов."

Това е безграничната любов. След като сме получили обич, проектирали сме обичта си, обичали сме сами себе си- излъчваме я във всички посоки от себе си. И по същия начин приемаме тази обич.
Според индивида тази универсална любов може да бъде наречена: Живот, Природа, Земя, Вселена, Ки*, Бог и прочее.
Става дума за представа, която, щом осъзнаем, разширява духа ни.
*Дъх, върховна субстанция