Фей Д'Ете

• Писмо на Сент-Екзюпери до майка му (0)
• Речта на Астрид Линдгрен, след която боят над деца бил забранен (0)
• Легенда за мартеницата (0)
• Владимир Димитров - Майстора - Озареният (0)
• 14 симпатични семейни фотографии на животни (Фотогалерия) (0)
• Опърничава жена, финландска приказка, разказана от Николай Райнов (0)
• Защо Парижката Света Богородица е толкова специална (0)
• 20-ТЕ НАЙ-СТРАНННИ КЪЩИ ПО СВЕТА (0)
• Кои са местата, вдъхновили художниците на най-емблематичните картини (0)
• Легендата за Тристан и Изолда (0)
• В необикновения свят на елфите и техния създател Толкин (0)
• Фуи (0)
• Песен за Ами (0)
• Знаете ли, че Карл Май не е посещавал Америка преди написването на Винету (0)
• Всички някога са били деца. Да надникнем в детството на Астрид Линдгрен. (0)
• За създателите на Татко Барба Анет Тизон и Талас Тейлър (0)
• Антони Гауди (0)
• Монти (0)
• Цанко Лавренов (0)
• Манга. Японски комикси (0)
• Необикновеният живот на чудатия Салвадор Дали (0)

<< назад

 

То беше едно вълшебно духче и баща му му беше дал името Фуи още когато беше много мъничък. Тогава духаше слабичък ветрец, а той викаше "Фиуу,Фуии". Така бащата реши. Той беше много величествен дух, не само по своите размери, но и за това, че всички го уважаваха. Освен Фуи той имаше много дъщери, и всички те, щом навършеха шест години, напускаха родното си място, а то беше на третото небе. Задачата им бе да тръгнат и да вършат добрини.

Когато Фуи стана на шест години, а сестрите му направиха торта и духнаха свещите вместо него, се бяха случили на хората доста злини. Ето защо, веднага след рождения ден, Фуи тръгна на своето пътешествие.

Във Франция Фуи срещна Жоел и Гуенел- две много симпатични деца. Жоел измисляше чудни бретонски приказки- като тази за соленото море. А защо според вас морето е солено?

Сигурно, ще кажете вие, защото в стари времена великан е бил изоставен от своята великанка и той пролял безбройни ведра сълзи. А сълзите са солени.

Или защото рибите не обичат нито да ядат, нито да пият сладки неща.

Жоел разкри, че причината се дължи на едно момченце и неговата солничка.

Подарена му от един цар, солничката имала вълшебната способност да соли ястия. Трябвало само момчето да каже "ригодидун". Тя спирала когато й се кажело "ригодида". Момчето станало мореплавател рибoловец и повечето от времето си прекарвал на корабите и винаги солял ястията на моряците безплатно. Но за беда веднъж му хрумнало, че може да направи търговия със солта, която така щедро се изливала от солничката и започнал да пълни чувалите. Когато това станало, той казал "ригодида", но солницата не спирала. Той пак казал "ригодида, после и "ригодидун", а потокът на солта вместо да спре, се усилвал все повече и повече. Така тя преляла и завладяла цялото море.

Момиченцето Гуенел приличаше на малка принцеса. Тя пишеше стихове и беше толкова разсеяна, че понякога забравяше къде се намира и в кое време живее. С охота тя прекрачваше преэ вековете и неведнъж се озоваваше в XIX в. А знаете ли как са изглеждали хората в този век? Дамите са се обличали в дълги рокли, господата във фракове и са се возили в каляски. Но това са били знатни одежди на богатите. По-бедните са месили хляб, беряли са грозде, кърпили са дрехи и са майсторели обувки, карети и всичко, за което се сетите.

Гуенел обичаше този век. Но обичаше и Жоел, макар че често го губеше от погледа си. След нейните пътешествия те отново се срещаха във Франция и заживяваха мирно и щастливо.

Когато на Фуи му омръзна да бъде във Франция, прекоси по въздуха Европа и се озова в България.Там срещна един забележителен човек на име Левски. Той се бореше за свободата на българския народ, защото, деца, не всички народи по света са свободни.

А знаете ли какво е свобода? Тя е нещо като да можеш да летиш, а да нямаш крила. Да можеш да ядеш сладко от сливи без някоя лелка да те перне през пръстите и да ти вземе буркана. Да ходиш на кино без да си искал разрешение от родителите си, защото те така и така те винаги те пускат.

Този човек Левски се бореше не само за правата на децата, но и на възрастните, защото за тях свободата означаваше още милион неща.

Фуи гледаше с благоговение този човек, който искаше да служи на другите и обеща да му помага с каквото може. След България Фуи посети страна на мюсюлмани. Там му беше забавно да гледа обвитите във воал дами и ситнещите им крачки. За съжаление, обаче, то не успя да говори с тях, защото те го подминаваха, без да го забележат, а може би и нямаха време да разговарят. По пътя към една джамия Фуи срещна момченце, което се казваше Хасан. Той знаеше половината Коран наизуст и с гордост го цитираше. Фуи го запита как успява да запомни толкова много думи, и Хасан му прошепна- "Търпението носи рози."

Фуи политна към Африка където имаше много палми и плодове. Там жителите бяха с кафяв като шоколад цвят на кожата. Фуи срещна момиченце с име Фату, което му показа увисналите от плод дървета и му се похвали, че повечето от плодовете нямат имена в останалите езици. Коремчето на Фуи се изду от тези лакомства и после поиска да види как живеят другите деца. Погледът на Фату потъмня, гласът й затрепери и тя му разказа, че много деца гладуват в Африка. Фуи се натъжи безкрайно и се зарече, че ще им помогне.

След Африка Фуи отиде в Япония. Там се сприятели с много дребнички япончета и беше безкрайно приятно да влиза и излиза от техните хартиени къщи, украсени с цветя. С наслада се наслуша с чашка чай в ръка на поезията на този трудолюбив народ.

После Фуи отиде в Австралия и Северна Америка. Там децата живееха общо взето добре. Намери толкова приятели, че със съжаление напусна света на хората и отиде на третото небе. Имаше да провежда разговор с баща си.

- Тате, да знаеш колко готино си прекарах!- каза Фуи. Този израз беше чул от едно американче.

- Фуи, момчето ми, много се забави, сестрите ти се притесниха за теб.

- Татко, да знаеш колко много има да се помага на хората. В Африка…

- Знам, сине, всичко знам. Сестрите ти също искаха да помогнат на бедните деца, но не успяха. Чичо ти се пропи от мъка, че не можа да стори нищо.

- Тате, аз ще променя това.

- Добре, но те предупреждавам, че може би няма да успееш напълно. Тъкмо когато си мислиш, че си направил всичко и някое несъвършенство ще ти се изпречи пред погледа.

- Не те разбрах много добре татко, но няма да се откажа.

Бащата го целуна по челото и му пожела лек път. Преди Фуи отново да се върне на земята, се отби при сестрите си, а после и при чичо си. Завари го на чашка амброзия. Фуи не знаеше, че чичо му се е пропил, макар че беше забелязал колко тъжен изглеждаше в последно време. Чичото го посрещна добре, но като чу, че Фуи иска да промени света, се намръщи и започна да отпива по-честичко. От чашата лъхаше на ферментирало грозде и Фуи се досети каква е работата. В тоз миг влезе леля му, взе чашата на чичо му, изля я през прозореца и му наля пресен нектар.

Чичото, обаче, отказа да го пие и изгледа изпод вежди жена си. Фуи знаеше, че чичо му разрежда виното с амброзия, за да не си личи. След малко чичото се разплака и Фуи отиде да го прегърне. С поглед Фуи му каза, че ще помогне на бедните деца и ще се помъчи да накара възрастните да се грижат по-добре за тях. Чичо му го погледна с умиление и го благослови.

Фуи тръгна да излиза от бащиния дом. За първи път бе там натъжен. За първи път разбра, че няма да му бъде лесно, за първи път усети, че пораства.

По пътя Фуи видя да прелитат много гарги, което означаваше, че там долу бе есен.

Капещи листа завариха Фуи седнал на една пейка в парка. Той обмисляше своята стратегия. Така бе потънал в своите мисли, че се стресна от детската глъч, която нахлу в парка и превзе всички поляни с дърветата в тях.

Фуи се смеси с децата, които се връщаха от училище.

- Ура, най-после свърши това мъчилище- каза едно от децата.

- "Мъчилище", какво е това?-попита Фуи.

- Ти да не падаш от небето- възкликна момченцето.

Фуи с охота изслуша оплакванията на децата. Разбра, че децата ходят на училище където ги мъчат с трудни домашни. Реши, че ще се срещне с министъра на образованието или както там го наричат. Обаче се оказа трудно. Трябваше първо да назначат среща, да премине през няколко секретарки и тогава да бъде приет. Когато това стана, Фуи бе ведър и усмихнат, но министърът в началото въобще не го погледна. Беше много зает.

- Добър ден!-каза Фуи.

Добър ден,млади момко! - Разбрах, че сте имали много странна молба- да отменя прекалено трудните домашни. Какво имате предвид?

- Например, ако ви попитам защо има звезди, луна, дървета, деца, вие как ще ми отговорите?

- Има, защото така трябва.

- Ето че не ми отговорихте. Да отговори правилно е непосилно за възрастен, но ако ви попитам кой е написал "Под игото", в какво се състои законът на Нютон и теорията на Анщайн, да, да, знам и спря министъра, който току се канеше да отговори. Ето, това знаете, а децата знаят защо съществуват те, защо има луна, дървета и звезди.

- Какво искате да ми кажете с това?

- Това, че на децата трябва да дават домашни за деца, а на възрастните домашни за възрастни. И домашните не бива да разменят местата си, както не бива да се смесват деца с възрастни.

- Мисля, че горе-долу те разбрах- каза министъра.- В името на благото на децата и за да угодя най-вече на теб, отменям прекалено трудните домашни. Но как ще разберат учителите това?

- Например, ако учителката е дала домашна, която на нея й изглежда лесна, а на децата трудна, следователно тя се отменя. А учителката може сама да си пише домашните ако й харесва.

- Така да бъде- каза министърът и подписа със замах документа, като смигна приятелски на Фуи.

Фуи си отиде доволен. Каза си, че не е толкова трудно да общува с големите.

Знаеше, че спешно трябва да замине за Африка където децата гладуваха. Но преди да стори това, той се отби в Америка, Европа и Австралия и събра огромни количества храна и я занесе в Африка. Още на летището го чакаха тълпи слаби, но усмихнати деца, които го посрещнаха с тим-там песни. Фату, африканското момиченце, бе разпространило новината за великолепното момченце Фуи.

С неговото пристигане се започнаха тридневни пиршества. Имаше много храна и танци, веселие и приятели. Скоро Фуи се сприятели с Амиду, Бертен, Флоран и много други африканчета. Храната стигна за няколко месеца. Децата започнаха да оклюмват и Фуи разбра, че е дошло време да говори с президента на републиката, в която се намираше. Да си уговори среща с него, бе още по-трудно, отколкото с министъра на образованието, но все пак успя.

- Привет, уважаеми господин президент!- поздрави Фуи.

- Добре дошъл, щедро момченце. - каза президентът.

- Дойдох да поговоря с вас за мизерията във вашата страна.Имате чудесни плодове, но изнасяте повече и за децата неостава какво да ядат.

- Ако не изнасяме, не можем да си платим дълговете.

- Аз ще ги платя.- каза Фуи.

- Как?Ти?- лакомо скокна президентът.

- Аз, с усмивки. - отговори Фуи.

- Ти се шегуваш- засмя се той, при което един златен зъб блесна в устата му.

- Не, ще видите, но искам да ми обещаете, че после ще изнасяте по-малко плодове и ще внасяте повече храни.

- Обещавам- с готовност каза министърът и подаде ръка на Фуи.

Фуи усети, че ръката на президента не е особено чиста, но въпреки това се здрависа.

Фуи си тръгна с твърда и тежка стъпка. Трябваше сега да говори с президентите на богатите страни и да ги моли да простят дълговете на Африка. "Този президент не ми хареса много- каза си Фуи.- Дано следващите бъдат по-чистосърдечни." Окрилен от тази мисъл, той се сбогува с африканските си приятели, които плачеха неудържимо. Фуи им обеща, че всичко ще се оправи.

На път към богатите страни той се отби при своя приятел Хасан. Той продължаваше да учи Корана, но го прие много ласкаво. Разведе го из улиците, спря няколко обвити във воали жени и така Фуи успя да разговаря с тях. Най-напред ги попита дали им харесва да ходят така облечени.

Някои закимаха утвърдително, други отрицателно. За тези, които не бяха щастливи, Фуи си каза, че ще се опита да им помогне.

С весели възгласи и махания с ръка Фуи се раздели с Хасан. Следващите няколко месеца бяха много трудни за Фуи. Той непрекъснато уговаряше срещи с президенти на богати страни и се срещаше ли срещаше, и разговаряше.

Тук ще предадем само един разговор на Фуи с президент, защото все пак всички срещи си приличаха.

- Добър ден, щастлив съм да ви срещна, господин президент- каза Фуи.

- Добър ден, аз чух вече за вас и вашата мисия.

- Искам от вас да опростите дълговете на африканските държави.

- Любопитен съм да чуя защо да го правя, момко?

- Защото те гладуват, а вие не. Защото и вие също имате дългове.

- Започва да става много интересно. Какви са тези дългове?

- Вие дължите всичко на земята, която е плодородна. А кой е създал земята, вие знаете прекрасно. Бог е създал и вас хората, вие му дължите своя живот и своята земя. Сега аз, извинете Бог иска да помогнете на други, които не са във вашето положение - обясни Фуи.

- Много хубаво го казахте.- и в очите на президента проблесна искрица умиление.- Обещавам, че ще направя всичко, което ми е по силите.

- Благодаря ви, вие сте един чудесен възрастен! - с възхита каза Фуи.

Така минаваха почти всички разговори с президенти. Фуи беше много доволен от своите успехи. Но чуваше, че нещата в Африка не се развиват към добро много бързо. "Нищо- си казваше Фуи- търпението носи рози"- си спомняше думите на Хасан.

За Фуи беше време да навести своя приятел от България Левски. Той беше единственият възрастен приятел на Фуи, но пък така добре разбираше децата. Пристигайки там Фуи научи, че българският народ още не е свободен, а лошите са хванали Левски и се канят да го убият. Фуи успя да се вмъкне в тъмницата и да му занесе пресен хляб и мляко. Намери Левски отпаднал, но с блеснал и ясен поглед.

- Кажи как да помогна на теб и твоя народ? - каза Фуи.

-Вдъхни вяра в сърцата на децата, мило момче, защото те ще са тези, които ще имат свободата.

- Как да им вдъхна тази вяра?

- Стори чудо, Фуи, и им кажи, че е възможно и те да творят чудеса.

- Ще се опитам- обеща Фуи.

Това беше най-трудната задача, с която се нагърби Фуи. Да стори чудо.

Един ден Фуи събра децата на България и даде на всяко по едно хвърчило. Помоли вятъра да раздвижи своите въздушни владения и децата пуснаха своите хвърчила. Настана голяма радост, децата се препъваха, падаха и пак продължаваха. Понякога хвърчилата се оплитаха едно в друго, синьото небе се смееше, а вятърът се спускаше да ги разтървава, мислейки си, че се карат.

Когато гонитбата завърши, Фуи събра отново всички деца и им каза:

- Искате ли винаги да пускате хвърчила и небето над вас да е синьо?

- Да- дружно отвърнаха децата.

- Тогава правете винаги това и с усмивки побеждавайте тези, които смръщени ще ви се изпречат.

Фуи не беше сигурен, че децата ще могат да правят това и когато пораснат и реши, че ще ги наглежда от небето.

Сега на Фуи му оставаше да се отбие във Франция и да види какво правят приятелите му Жоел и Гуенел.

Фуи завари Гуенел сама пред огледалото, рецитираща поема. Беше облечена в дълга рокля и Фуи се досети, че Гуенел отново е в XIXв.

- Мила Гуенел, толкова се радвам да те видя! Исках да те попитам кога ти е рожденият ден? - започна Фуи.

- О, аз имам рожден ден когато си поискам, а това се случва веднъж в месеца.

- А през останалото време какво правиш красива принцесо?

- Търся Жоел и много се ядосвам когато не го намирам.

- Искам да ти помогна. Често ще те спохождам в сънищата ти и ще те пренасям в минали векове. А наяве ти ще си винаги с Жоел.

- О, благодаря ти, но бедата е там, че аз искам непрекъснато да живея в миналото, сподели Гуенел, и не знам какво да правя.

- Обещавам ти, каза Фуи, че един ден ще те заведа на място, в което всичките ти мечти ще се сбъднат.

- О, нямам търпение- запляска с ръце Гуенел.

- А сега довиждане малка принцесо.

Гуенел целуна три пъти Фуи, и той бе много поласкан.

После отиде една в една сладкарница и изпи един нектар. Да, време беше да се връща горе на небето, но пък знаеше много добре, че пак ще се върне. Имаше да се правят толкова неща с хората. Те горките бяха толкова беззащитни.

Фуи отиде в парка и намери едно старо захвърлено хвърчило. "Хъм- с усмивка си каза Фуи- сега и аз ще опитам." И той взе хвърчилото, засили се и литна с него в простора. А вятърът викаше "Фуи, Фиу."

 

Епилог за децата

Мили деца, къде мислите, че е отишъл Фуи.

Както знаете той е вълшебен дух и живее на небето. Той ще се връща пак при вас. Фуи има много приятели, защо и вие да не сте от тях? Знаете ли, че той познава Дядо Коледа, феи, джуджета, но най-големият му приятел е малкият Исус. Аз ви обещавам, че той ще навестява често вашите домове, защото той е истински, колкото съм истинска и аз. А той, измежду всички деца, си избра мен да пиша за него и неговите пътешествия.

 

Епилог за порасналите деца

Мили възрастни, някои от мислите и идеите, които са в тази приказка могат да бъдат наречени "алегории". На места могат да звучат съвсем наивно за нашия не толкова чистосърдечен свят, но това не означава, че е невъзможна промяна. Има логика и изход за прекалено трудните домашни в училище, за мизерията в бедните страни, за робството и за куп други проблеми. Фуи ви показа как по съвсем простичък начин могат да се решат неща, пред които възрастни се вцепеняват и твърдят, че не могат да бъдат решени никога.

От вас зависи дали Фуи може да ви помогне, а после и самите вие да помагате на други хора.