История

Българската политическа обстановка от 1886 г. през очите на един американски свещеник

<< назад

Хората – повече от умни. Те са много по-развити интелектуално от всички свои съседи, работливи са и са амбицирани както да учат, така и да работят. Физически са красиви и по-добре облечени, а по-богатите много по-бързо се превръщат в европейци. С други думи, съвременна България е като птиче, което показва главата си от черупката – само главата е навън, докато тялото все още е оковано в мръсния затвор на миналото...

Това са думи на Самюъл Мъчмор, свещеник от Презвитарианската църква, родом от щата Охайо.

През 1887 г. той предприема околосветско пътешествие. Писмата, написани по време на пътуването, са публикувани в три тома.

Много е приятно да се запознаеш с безпристрастното мнение на чужденец, попаднал почти случайно в България, да видиш обстановката от 1887 г. през неговите очи, без емоционална обремененост и излишни думи.

България

Господ е създал тази красива страна, за да стане свидетел на конфликтите, които ще очертаят Европа през следващите сто години, ако човешката преценка изобщо струва нещо в предсказване на бъдещето. Тя е, както руснаците биха го нарекли, „мостът“, през който в бъдещия конфликт за оцеляване най-достойните ще продължат пътя си да победа, а разбитите редици на победените ще се оттеглят. Това лесно може да се види чрез изучаване картата на Европа и от характерните черти и природната среда на народите, замесени в конфликта. Всекидневните движения в това незначително княжество предизвикват нервни тръпки върху народите. Всяка дреболия се телеграфира и изпраща зад граница и се чете с напрегнат интерес. Народите я молят да бъде предпазлива и да върви през пропастта по разхлабеното мъже, без да се олюлее. Никога хората не са изисквали толкова много от нея относно умереността, докарвайки я до безумие. Тя трябва да угажда на Русия, ако тя не е доволна- нейните емисари са навсякъде и я довеждат до отчаяние. Турция, подобно на всички разрушени семейства, трябва да запази своята чест и тъй като това е всичко, което й е останало, тя го отстоява с педантичност. Тя има пресните спомени на своите хора и това я кара да се държи благоразумно. Австрия непрекъснато й повтаря как трябва да се държи, за да не я замеси във война. Англия я поучава в необходимостта от добро поведение и спокойствие, за да не въвлече и нея, а Франция се държи по същия начин, опитвайки се да я раздразни, отзовавайки посланиците си. Германия действа в стила на фотографа: „Вие може да мигате колкото си искате, но не бива да говорите!“

България получила автономия, а султанът – сюзеренни права, и това продължило, докато Русия не взела само толкова, колкото можела да побере в шепи, и то при цялата пролята кръв и пропилени богатства, победи и поражения. Това вбесило Русия и довело до убийството на цар Александър, който никога не е приемал какъвто и да е съвет. Тъй като армиите на Русия най-накрая били победени от дипломацията, тя решила, че ще е по-евтино да приеме статуквото, поне за известно време, докато не възстанови силите си. Горчивото й разочарование идвало главно поради загубата на България, но тъй като тя воювала за своите единоверци, може да се каже, че удивителната война спечелена. „Та нима не са свободни?“ – е извънредно сантиментално за една страна, управлявана от военна етика. Така Русия възнамерявала да държи България и да я използва по един или друг начин, ако се наложи. Затова била напълно доволна от Александър Батенберг, докато можела да го използва, което и направила в началото. Но тогава той бил само един 25-годишен младеж.

Русия отрано започнала да провокира събитията, довели до този край. Според Берлинския договор България станала конституционна монархия. Водещият дух при подготовката на конституцията гук бил, казват, един американец на име Грант, кореспондент на нюйьоркския вестник „Хералд“, на когото помагал млад българин, завършил Роберт колеж. И двамата работели с помощта на комитет, на който била възложена задачата за подготовката й. Русия насърчавала този либерализъм с надеждата, че това ще погуби страната, мислейки, че българите нито имат образованието да разберат, нито притежават волята да осъществят замислите си, без да изпаднат в анархия. Българите обаче показали качества за самоуправление, които учудили и изплашили Русия и затова тя решила да използва Александър, като го убедила да суспендира конституцията. Но когато усетил капана, в който попаднал, той я възстановил, като по този намин се стигнало до първото скъсване с Русия. Той повече не повторил грешката си; немската му проницателност и тънкият му усет го държали настрана. Следващата стъпка била българската армия да се оглави от руски офицери, които коренно да променят България. Но Александър решил, че за неговата лична свобода и за страната ще е по-добре да се заобиколи с лоялни българи и да вземе изцяло властта в свои ръце. Този въпрос бил решаван постепенно, и то по един странен начин. Трябва да си припомним, че Австрия отказвала да подпише Берлинския договор, докато на България не й се забрани да разширява територията си и по този начин да създаде една силна и опасна държава до нейните граници. Така Румелия, част от България, била откъсната от нея само заради капризите на Австрия. Но Русия подтиквала Румелия да вдигне въстание, надявайки се да постави Александър пред трудната дилема: или да отхвърли Берлинския договор и да си навлече омразата на Австрия и чрез нея на всички останали велики сили и на Турция с нейните права, или да загуби доброжелателството на България, което било накърнено още при разкъсването й и да се споразумее с Румелия, както тяло със своята страдаща част. Далновидността и мъжеството на Александър го наредили сред най-проницателните и най-смелите европейски държавници. Той се намирал в Англия да сватбата на брат си, когато научил нованата за онова, което Русия била забъркала. Веднага оглавил армията си и извършил неща, чрез които очаквали да го задушат бързо и славно, но вместо да предизвикат срещу него гнева на великите сили, цяла Европа била учудена и възхитена от неговата великолепна военна кампания. Хората може би щяха да бъдат още по-възторжени, ако бяха разбрали за всичките спънки, които той е трябвало да преодолява и които изисквали административни дарби, както и военна смелост и политическа далновидност.

See the source image

След като през 1886 г. Александър е принуден да абдикира, той моли в Берлин за ръката на пруската принцеса Виктория, но канцлерът Бисмарк е против. Няколко години след абдикацията князът заболява. Той получава окончателен отказ от Берлин и пет години преди смъртта си влиза в морганатичен брак с актрисата от Дармщатския театър Йохана Лойзингер. Заради това е принуден да приеме по-ниската титла граф Хартенау. Александър и Йохана имат син и дъщеря – Асен и Цветана

Веднага щом Русия разбрала, че дипломацията й се е провалила и всичките й интриги се обърнали срещу самата нея, тя започнала да притиска Александър по всякакви начини: подтикнала Портата да изпрати войски, за да потуши бунта и да окупира страната, но след като и в тази работа се провалила, Русия подтикнала Гърция да нападне Турция заради Македония, в резултат на което Сърбия била принудена да нападне своите мили братя – славяните, и тогава Русия прегърнала каузата на България, показвайки нещо, което всеки отдавна знаеше, освен нещастните измамени глупаци: че славянският проблем от самото начало е руска мистификация. Англия държала Гърция настрана от конфликта и опазила Александър от тази опасност. Но Сърбия можела да се намеси в критичен момент и затова Русия решила да съкруши Александър, заповядвайки на всички руски офицери от българската армия да се завърнат вкъщи, оставяйки без командири всяка рота, бригада или дивизия. Поставен в катастрофално положение, той попълнил овакантените места със свои хора и това, което липсвало на тези офицери като познание или опит, било компенсирано с храброст и патриотизъм. Войната избухнала и Александър, както всички знаят, хубавичко натупал сърбите. Той толкова бързо се превърнал в централна фигура в Европа, че бедният Малечко-Палечко, принц на Сърбия, бил заплашен отново да бъде победен в собствените си владения. Намесила се Австрия, в което, разбира се, отново пръст имала Русия. Когато войната приключила, Русия поискала да върне обратно своите офицери, за да могат да контролират победилите български офицери, но България и нейният принц не се съгласили. Войските й се били великолепно, офицерите й страдали, но устояли и победили, а един от тях, завършил Робърт колеж, беше спасил живота на принца, излагайки собственото си тяло на ударите. Никой друг, освен един безпринципен глупак, не би разрешил подобно изместване. Никой друг, освен един глупак, не би позволил армията му да бъде лишена от такива офицери, нещо повече – той би бил един предател, който би желал да обезчести армията си чрез унижението на своите предани и способни офицери. Това беше последното голямо разочарование за Русия; разработен бил планът за отвличането и той бил изпълнен. Русия нямала нищо против Александър, но той бил човек, който управлявал България във време, когато нейната цел била да постави страната под контрол. Последната стъпка била един подъл акт, който онези, които подкрепяха Русия и дори я съжаляваха за това, че е изгубила плодовете на своите страдания във войната, не можеха да оправдаят. Това беше политика, подхождаща единствено на търговец на роби. Русия надмина себе си, той като отношението на България е открито враждебно и всичко това, което Русия у направила за нея, вече е без значение, а неблагодарността е станала национална черта.

Уеб дизайн и разработка ИДЕЯ График ЕООД