Omnia Mea Mecum Porto

Всичко мое нося със себе си

История

Димитър Димов и Фаталната жена

<< назад

Димитър Димов (1909 – 1966) се ражда в Ловеч, но детството му минава в Дупница, където е родена майка му. Рано остава сирак, след като баща му е убит в Междусъюзническата война. Този факт придава тежък момент към детството му на саможиво, много комплексирано дете.

За майка си той говори винаги с уважение, макар тя да е била по природа страхлива и неспокойна, романтична и чувствителна, проявяваща прекалени и често пъти досадни грижи за сина си, на когото гледа едва ли не като на някакво малко божество.

Като дете той е принуден да стои повече сам. Тя често го връзва на стола, когато й се налага да излезе за малко.

Димитър Димов е особено дете. Не обича шумните и груби детски игри, предпочита да стои в стаята си със своите книги. Той знае, че майка му много го обича и все пак му създава толкова неприятности. Непрекъснато се бои, че той ще се разболее, или ще падне и нарани.

Обграден от нежните грижи на майка си, той има възможност да се отдаде на своите занимания в своите “лаборатории”. Силен ученик никога не е бил. По български език и литература бил посредствен.

L’image contient peut-être : 2 personnes, chapeau

Димитър Димов казва : “В гимназията не бях силен ученик по български, обикновено имах тройки. Не е вината у учителите… Но тогава живеех с толкова много философски и научни въпроси, че нямах време нито да уча уроците си, нито да пиша домашни: това бяха за мене твърде елементарни неща.”

Голяма била изненадата на близките му, когато научили някъде към 1934 г., че пише роман, на име “Поручик Бенц”. Тук за пръв път се появява образа на Фаталната жена. Тази мъчителка, която присъства във всичките му романи. От нея лъха чарът на разрухата и покварата.

Димитър Димов казва за своя първи роман:

“...за да издам първия си роман, аз трябваше да подпиша полици и не успях да покрия дори част от разноските, които направих за отпечатването му…”

Димитър Димов не е доволен от полууспеха на “Поручик Бенц”, но не се отчайва. Отпечатването на “Поручик Бенц” става причина да се запознае с бъдещата си съпруга. Недялка Доспевска е образована млада жена, която пише първата възторжена рецензия за неговото произведение.

Нели Доспевска често го питала:

-Защо не си като по-обикновените хора? Знаеш ли колко лесно щеше да ми е тогава?

-А ти не виждаш ли колко си наивна? Та нали, ако бях такъв, какъвто искаш, веднага щеше да ме оставиш…

Нели Доспевска е първата от общо трите му съпруги. За брака им тя споделя:

“Бракът с един тъй сложен човек, притежаващ талант, който тероризира преди всичко самия него, макар и да му носи висше удовлетворение, не може лесно да се издържи.

И когато Мишо се заричаше, по-скоро пред себе си, отколкото пред мен, че някой ден ще създаде като своя централна героиня една обикновена, домашна, предана жена, аз не можех да му повярвам, макар да ми говореше с най-искрена убеденост, а сигурно в дълбочината на съзнанието си не е вярвал и самият той. Кой може да изтръгне от себе си своята най-силна идея фикс?”

През 1943 година в разгара на Втората световна война Димитър Димов заминава за една година в Мадрид, Испания, след като е спечелил стипендия за специализация. Там случайно се запознава с един йезуит, падре Венкус, висш представител в Йезуитския орден в Испания. Падре Венкус го поканва да му гостува в Толедо. В Толедо Димитър Димов се запознава с устройството на ордена, с атмосферата и духа, които царуват в него. Тук му хрумва сюжета на “Осъдени души”.

See the source image

Кадър от филма “Осъдени души”

Днес изглежда невероятно, че романът “Осъдени души” е създаден само след едногодишно пребиваване на Димитър Димов в Испания.

Над ръкописа на романа, замислен първоначално като разказ, Димитър Димов работи при една твърде необичайна обстановка, колкото сурова, толкова и плодоносна - на западния бряг на Халкидическия полуостров, в с. Зографи, като запасен офицер - ветеринарен лекар в първо отделение на Седми дивизионен артилерийски полк.

Това са месеците юни, юли и август в навечерието на 9 септември 1944 г.

В писмо от този период той пише:

“Сега почнах да пиша впечатленията си от Испания, а освен това и един разказ, на който героите са един контрабандист на наркотични вещества, една смахната англичанка и едно испанско кюре.

Разказът обещава да излезе удивително глупав. Това е, защото понастоящем се намирам тъй да се каже в идейна безпътица. Католическият мироглед на испанците се различава основно от нашия, но, от друга страна, човек не може да се отърве от влиянието му. Лично за себе си не съм си изяснил и не съм взел още становище, поради което героите в разказа излизат съвсем гротескни. Същото е и на пътните бележки. Мъча се да застана на обективно гледище, т.е. без да бъда набожен или подигравателно скептичен, но тогава пък изчезва колоритът. Изобщо трябва да си намеря някакъв път, някаква опорна точка за преценка на Испания, което тъкмо сега е много трудно.”

За образа на англичанката Фани Хорн Димитър Димов има два запечатани образа в главата си. Единият е на руса жена, която видял веднъж в купето на влака в момент, в който си бие инжекция с морфин и другият е от Мадрид, където живеел Г.К., бивш търговски съветник към легацията. Жена му, Анриета, била французойка, но родена и расла в Египет. Имало в нея странна смесица от ориенталско и западняшко. Много интелигентна и начетена, тя е извънредно интересна събеседничка. Не била общителна, живеела забулена в тютюнев дим, изтегната, вечно с книга в ръка. Руса, хубава, с много одухотворено лице. Говори се за нея, че не била съвсем чужда на страстта към наркотиците.

Когато книгата излиза, отзивите са смесени: едни критици не я разбират, на други им се иска да я разберат, трети я харесват с уговорки.

Но книгата, излязла през 1945 г., печели невероятно много читатели.

През 1947 г. Димов се хабилитира за доцент в Пловдивския университет. В целия му творчески живот пловдивският период се оказва най-плодородното време.

По-късно той споделя за романа Тютюн: “Писах романа при доста трудни условия като доцент в новооснования след Девети септември в Пловдив. Трябваше да чета лекции, да върша научна работа, да обзавеждам катедра и да пиша “Тютюн”.

За “Тютюн” Димитър Димов казва:

“Романа съм написал “де модо геометрико” (по принципа на всички изисквания на композицията).”

В Пловдив Димов се запознава и сприятелява със семейство Кочо и Марена Апостолови. Кочо Апостолов е тютюнев търговец и директор на фирмата “Ориентабако”, а Марена Апостолова – лекарка. Ето защо след отпечатването на романа мнозина са оприличили Кочо и Марена на героите Костов и Ирина.

Надписана: “Спомен от Никотеа” - тютюневата фабрика, първообраз на фабриката от романа “Тютюн” на Димитър Димов, 30-те години на ХХ век

Романът "Тютюн" той замисля още преди "Осъдени души", първо се отказва от него, а после се връща през 50-те години на ХХ век. Когато творбата е създадена, около нея избухва скандал, който днес наричат "Случаят тютюн". Скандалът се разразява, защото комунистическата цензура обвинява Димов, че е застанал на буржоазни идеологически позиции.

Христо Радевски си припомня случка от онова време:

“Когато почна истерията срещу “Тютюн”, той пръв път дойде в моята квартира. Беше много разтревожен, дори малко нещо изплашен.

Близо десетгодишен труд, на който той е градил много надежди и бъдещи планове - сега се отричаше из основи.”

Писателят е подложен на унищожителна критика и става жертва на тежки обвинения, които го накарват да издаде втора версия на романа, в която да прокара т.нар. "партизанска линия".

До края на живота си пише още два романа "Ахилесова пета" и “Роман без заглавие”, които остават недовършени, недовършена остава и една творба, над която работи през целия си живот. Това е биографията на Яне Сандански.

Димитър Димов умира на 1 април 1966 г. на летището в Букурещ след среща на писателските съюзи на България и Румъния, където той получава масивен инсулт.

Преди заминаването си за Румъния Димитър Димов се оплаква, че не му е добре и никак не му се пътува.

Последния ден преди заминаването за Букурещ Д. Димов отишъл към 10 часа на работа в Съюза на българските писатели, поискал кафе и нещо против главоболие.

Елена от “Поручик Бенц”

“Тя не отговори. В очите й, устремени в Бенц и златисточерни под светлините на залеза, блестеше нещо сладостно и страшно, каращо човека да мисли за тайната на битието със същото чувство на ужас и потреперване, което би изпитал в някоя ясна нощ, гледайки звездите.

“Нейният поглед, пронизващ и черен, се спря изпитателно върху Бенц и като изпълни сърцето му със сладък копнеж, го накара да забрави всичко, що бе разказала преди малко за играта си с Хиршфогел. Фатална сила : — мигновената съблазън, която винаги ни примирява с миналото на жените, които обичаме.”

Фани Хорн от “Осъдени души”

„Тя го желаеше с всички фибри на тялото си, с оня прилив на сили, в който изпадат чувствата, когато човек знае, че би могъл да откъсне любимото същество като разкошен, недокоснат от други узрял плод.”

„Ти съзнаваш егоизма си, съзнаваш леда, който сковава сърцето ти..Ти не искаш да бъдеш такава, но н еможеш и затова си чужда на себе си,..........Да у тебе има едно страшно раздвоение. Съвестта ти не може да победи егоизма и егоизмът не може да задуши съвестта. Затова си тъй нещастна, затова не можеш да спиш без куминал"

Ирина от “Тютюн”

“Стори й се, че в душата й имаше нещо прогнило и безнадеждно, от което дори чувството за собствено уважение вече я спасяваше трудно.”

"С инстинкта си на пламенно същество тя усещаше, че любовта е трагично и силно чувство, което човек трябваше да уважава дори у глупавите хора."

Из “Ахилесова пета”

“Не искам да идеализирам майка си… Ала справедливостта изисква да кажа, че всичко добро, което усещам у себе си, бе подхранвано и развивано от нея…

Не зная дали на света има майка, за която би могло да се каже нещо лошо. Майката е същество, предопределено да страда, и нейната мъка изкупва всички възможни недостатъци в характера й…

В майчината прегръдка има някаква тайнствена топлота, някаква нежност, неописуема и прекрасна, която ви облекчава отведнъж, която ви вдъхва усещане за сигурност и спокойствие и която извира може би от първичния инстинкт на майката да продължава да закриля живота.

Няма нищо по-угнетяващо за децата от безмълвната враждебност между родителите. Дори в най-крехка възраст те усещат инстинктивно, че зад тази враждебност стои една заплаха, която може да разруши семейния мир и да ги остави беззащитни.

Не зная дали има по-трудна и мъчителна възраст от онази, в която момчетата навършват петнадесетата или шестнадесетатата си година

Уеб дизайн и разработка ИДЕЯ График ЕООД