История

Файтоните

<< назад

Някога основното превозно средство били файтоните. Водачите им най-често се числели към мургавото съсловие, обитаващо квартал Столипиново. Свой небесен патрон и покровител те считали св. Илия. Ето защо на 2 август всяка година оставяли работата си и отивали да се помолят за починалите събратя и едновременно с това да отслужат благодарствен молебен. Файтоните, или както още са ги наричали, “пайтони” били черни и лакирани, конете – здрави, охранени, със загладен косъм. Най- честата им спирка била гарата. Файтонджиите всячески се стремяли да привличат внимание, обличали се винаги с шарени дрехи, гръмогласно канели минувачите, с всеки се пазарели за цената.

За да може човек да принадлежи към съсловието на файтонджиите, трябвало 15 дена преди да пусне своя файтон, да попълни молба в Общинското управление. Заедно с това той трябвало да познава всички градски махали и да разпознава от раз правителствените чиновници и по-видните граждани.

Сред любопитните обязаности на файтонджията е тази, че той бил длъжен да прегледа файтона си и да предаде на лицата, които е возил всичко, което са поставили вътре. Забравените вещи, разбира се, той трябвало да предаде в полицейския участък.

За проявена грубост или неучтивост полицейските агенти му отнемали правото да работи в продължение на 24 часа.

Файтонджиите карали винаги по онази страна на улицата, която им се падала от дясно.

В Правилника от в. “Пловдивски общински сборник” от 1902 г. е публикуван устав с правила за файтонджиите. Подредени по азбучен ред тези забрани стигат до буквата “у”. Някои от тях будят усмивка, като например забраните да карат колите си в нетрезво състояние, да не се надпреварват, да не пушат, да не събличат горната дреха и да остават по ръкави, да не спират пред механите, за да се почерпят. Други забрани ни се струват днес нелогични, даже несправедливи. Файтонджиите не трябвало да разкарват насам- натам колите си, давайки да се разбере, че са на разположение, да спират на улиците, да връзват конете за фенери и телеграфни стълбове.

Последната забрана гласи, че те не могат да бият “немилостиво” конете си. Интересно дали човек може да бие коня си със състрадание?

Така представен, животът на файтонджиите не изглежда лек. Но ние предварително знаем, че всяко правило си има изключения.

Вестниците от XIX в. и началото на XX в. са ни оставили писмени следи за някои от тези нарушения.

“ Груби, мръсни, нахални – това са файтонджиите; разглобени, изпокъсани, овехтели – това са файтоните.” Това е мнение на журналист, публикувано във в. “Народна дума” през 1910г. Разгневен от липсата на ред той патетично възкликва: “И питаме се: няма ли полиция, която да тури в ред и това съсловие.” Причината за гнева била, че понякога се случвало да бъдат повикани файтони, когато някой падал в несвяст на улицата и имал нужда от лекарска помощ. Тогава кочияшите гледали да избягат от своето задължение и подминавали с файтона си припадналия.

От друга страна, и на файтонджията не му било приятно когато пияна компания се качвала в колата. Той бил длъжен да прикани шумните спътници да престанат да буйстват. В противен случай той трябвало да ги заведе в полицейския участък. Но дали наистина ставало така, не можем да кажем, защото такива сведения във вестниците липсват.

В днешно време файтоните са завинаги изчезнали от пловдивските улици.

И въпреки някои неудобства от ползването на файтон - липсата на бързина и ред, естествената миризма на конете, високата цена за превоза - не могат да се отрекат и очарованията на подобно пътешествие- чаткането на конете по калдъръмените улици, лекото поклащане и полъхът на вятъра…

Уеб дизайн и разработка ИДЕЯ График ЕООД