Една от най-привлекателните разновидности на живот за и чрез образа е нарцисизмът. Обикновено той се дефинира като самовлюбеност, което всъщност означава фиксиране на образа.
На практика субектът не се влюбва в истинската си същност, а в своя образ. Това води до видимо обедняване и парализа на емоционалния му живот. Голямата част от човечеството страда от различни степени на нарцисизъм. Той изолира субекта от действителността и го потапя в свят на постоянно съзерцание и обожание на собствения образ, т.е. на нещо, което не съществува в действителност. „Нарцисът” има очи само за себе си или за онова, което подсилва образа му. За него е невъзможно да възприеме нищо, което не съвпада с него. Съзерцанието на собствения образ му доставя удоволствие и той се стреми към ситуации, които допринасят за това. Жаждата му за наслада обаче е неутолима и затова съзерцанието и търсенето на удоволствието не престава до края на живота. Във всеки момент от деня или нощта „нарцисът” търси ситуации, които да го стимулират. Нарцистичната наслада не може да се натрупва, нито утолява и в това е трагедията на това страдание. Видимо егоистичен, „нарцисът” овеществява хората и ги използва като отразяващи блясъка на собствения му образ огледала. Този фалшив блясък го захранва с енергия.
Хората, които не са склонни да играят ролята на огледало, не го интересуват. Те не му вършат работа.
Единственото, което го интересува, е да превъзнася себе си чрез похвалите и постоянното внимание и възхищение на другите. Сякаш истинската му същност е престанала да съществува и той се чувства принуден да отдаде цялата си енергия за оцеляването на своя образ.
Хладнокръвен и пресметлив, той сякаш е лишен от чувства, но в действителност дълбоко страда от огромната си самота и неспособност да обича.
Източник, книгата на Джон Бейнс „Морал за 21 век”