Психология

Психология на серийния убиец

<< назад

Modus operandi

Точно както тези серийни убийци разпарят жертвите си, за да “видят как работят” (както казва Ед Кемпер), съдебните психиатри и агентите от ФБР опитват да проникнат в ума на убиеца. Обичайното обяснение включва тормоз в детството, генетична обремененост, мозъчни контузии, преживени травматизиращи събития и социални несправедливости. Стряскащото заключение е, че голям процент от населението е било изложено на един или повече от тези фактори. Въпросът е има ли някаква фатална комбинация, която отличава серийните убийци от повечето хора?

През 19-и век обществото спира да признава Дявола като единствената зла сила, стояща зад всеки жесток и садистичен акт. Вместо това, учени и писатели концентрират вниманието си на демона вътре в човека. Еволюционната теорията на Дарвин дава липсващото до тогава обяснение – тя е мостът между звяра и човека. Но точно колко дълъг е този мост? Според криминалистите от 19-и век Чезаре Ломброзо и Макс Нордау той е неочаквано къс; те вярвали, че жестоките мъже притежават “примитивни” лица – с масивни челюсти и ниски чела. Измервайки челата на италианските заподозрени, Ломброзо смятал, че може да набележи вероятните садистични престъпници.

“Родителите, които злоупотребяват със своите деца физически или психически, създават у тях инстинкта да прибягват към жестокостта като към универсално разрешение “.

Тормозът в детска възраст предизвиква не само агресивност, но се отразява и на детското здавословно състояние, вкючително мозъчни травми, лошо хранене и други проблеми в развитието.

Някои родители вярват, че по-суровото възпитание ще “кали” децата им. Всъщност, то се асоциира от детето с липса на обич и като такова може да доведе след себе си много сериозни последствия. Aко детето не се чувства свързано със своите родители, то не получава основите, върху които по-късно трябва да изгради усещанията за доверие и сигурност. Това може да доведе до изолация, в която наситените с жестокост фантазии да се превърнат в основния източник на самоувереност и удовлетворение.

“Вместо да развие позитивни качества като доверие, сигурност и незвисимост, детето става подвластно на фантазирания от него живот” – пишат Робърт Реслър, Ан Бърджис и Джон Дъглас в “Сексуални Престъпления: модели и мотиви”.

Според тези автори, такива деца израстват, познавайки единствено измисления си свят и водени единствено от желанието си да контролират и доминират. Те така и не развиват чувството на състрадание. Напротив, те възприемат останалите хора единствено като предмети, върху които могат да реализират жестоките си фантазии.

Ако, търсейки нови обяснения, се вгледаме в родителите – ще открием както ужасни майки, така и ужасни бащи. Обвинението обикновено пада върху майката, която е описвана или като прекалено доминираща, или като прекалено незаинтересована; или свръхсексуално активна, или прекалено подтисната. Вероятно майката е обвинявана по-често, защото бащата често липсва и затова някои считат, че не може да му се търси отговорност. Образът на бащата е намесван най-често при наличието на садистични възпитателни методи, на агресивни изблици вследствие на алкохолна злоупотреба, или изключителен и неоснователен гняв към женския пол като цяло.

Изтезаването на животни трябва да е сериозен сигнал за родителите. Често животните са “упражение” за последващото убиване на хора. Ед Кемпер заровил домашната си котка жива, изровил я и я обезглавил. Дамър е пословичен с жестокостта си към мъртви животни, които събирал – той режел кучешки глави и ги набивал на колове в задния двор на къщата си. Все пак не всички серийни убийци проявяват подобно безмилостно отношение към животните. Денис Нилсен обожавал своите домашни любимци и не можел да приеме идеята, че някога ще бъде арестуван, защото се притеснявал, че това ще травматизира кучето му. Друг престъпник – Кристофър Уайлдър, който убива 8 души – често правел дарения за фондации за опазване на китовете и тюлените.

Отличителният знак на психопата е невъзможността му да гледа на другите като на заслужаващи добро отношение.

Д-р Кийл обаче има различна гледна тока. „Гледам на психопатите като на болни хора, така че не бих използвал думата „зли“, за да ги опиша“, казва той.

И така, какво точно е психопатът?

„Клинично го определяме като човек, проявяващ силно черти като липса на съчувствие, липса на вина и разкаяние. Те са много импулсивни, не планират, преди да действат, обикновено се замесват в неприятности още от ранна възраст“, обяснява докторът.

От години е ясно, че много затворници проявяват признаци на различни разстройства на личността, но едва сега учените започват да вникват в тяхното състояние.

Психопатите/социопатите се диагностицират по безцелното и ирационално противообществено поведение, по липсата на скрупули и емоционалния вакуум, в който живеят. Те са търсачи на силни усещания и са смели до безумие. Заплахата от наказание рядко дава резултат, тъй като действат тласкани от импулсивната си природа и окрилени от дързостта си. Неспособни са да провеждат смислени връзки и гледат на околните като предмет за манипулиране и експлоатиране. Според един от методите за психологическо изследване, между 3-5% от мъжете са социопати, докато при жените този процент е под 1.

Психопатите често се реализират като успешни бизнесмени и световни лидери. Не всички психопати са мотивирани да убиват; но когато лесно подценяваш околните и си бил подложен на несправедливост и пренебрежение – убийството изглежда обяснимо.

Жертвата в очите на психопата

Когато преследват жертвата си, психопатите не чувстват осъзнат гняв. Много от тях сякаш изпадат в транс по време на фазите на преследването и убийството. Търсят идеализирани от тях жертви, които желаят да унизят и унищожат. “Обезценяването” на жертвата е опит убиецът да се пребори с “демоните” в собствения си ум.

Тази възможност е илюстрирана от Дейвид Бърковиц. “Привет от мръсните нюйоркски тротоари, привет от мравките, които живеят по тях…”, пише той. Бърковиц нямал устойчива идентичност – нямал лични постижения, приятели, връзки. Единствено самота. Образът на “Сина на Сам” му дал нова сила, влияние върху околните. “Те се интересуваха от мен”, казва той за обществеността. Бърковиц бил очарован да чуе как негови колеги обсъждат “Сина на Сам”, без да имат представа, че зад този образ стои затвореният Дейвид.
Доктор Мелой предупреждава за опасността от преекспонирането на личността на серийния убиец: “ако убиецът привлече вниманието на медиите и предизвика обществения интерес и страх, това ще повиши самочувствието и самоувереността му… Лошата услуга, която медиите играят на обществото е, че митологизират престъпника до такава степен, че той се превръща в легенда в собственото си съзнание. В реалността той открива признание, което до този момент е усещал единствено във фантазиите си и така убийството се превръща в единствено средство за достигане до славата”.

Казано по друг начин, нашето “Живей си живота” се превръща в тяхното “Отнеми живота”!

Убиването на хора не е опит да бъде запълнена празнотата, а да бъде разпространена. Превръщането на другите в безжизнени предмети напомня на убиеца за собствената му безжизненост. “Не значеше нищо, не значеше нищо…”, казва Десалво, “беше толкова безсмислено, че изглеждаше някак логично, разбирате ли?”.

Fama crescit eundo

Mозъкът на психопата

За своето проучване на Брайън Дъган д-р Кийл използва високотехнологичен мобилен мозъчен скенер, който се побира в бус и може да бъде откаран в строго охранявания затвор. С него той може да анализира структурата и функциите на мозъка на престъпника.

„Мозъкът на Брайън има много ниска плътност в т.нар. паралимбична област“, обяснява неврологът. Паралимбичната област е т.нар. поведенческа верига на мозъка, включваща зони като амигдала и кората на главния мозък, които са свързани с емоциите.

През последните десетилетия учените изследват хората с увреждания в тези части на мозъка, тъй като тяхното поведение внезапно се променя и те често стават антисоциални.

„Смятаме, че тази система не се е развила нормално в мозъка на Брайън“, казва д-р Кийл. Изглежда, психопатията е свързана с липса на развитие на тези области от мозъка, което може да е генетично.

Лекарят е наблюдавал реакциите на мозъка на Дъган в реално време, докато на затворника са показвани снимки на страдащи хора. Скенерът е отчел относително ниска активност именно в паралимбичната област.

„Брайън излезе от скенера и каза: „Леле, трудно ми беше да разбера какво искате да направя“, отчита д-р Кийл.

Според него в случая става въпрос за модел на мозъчната дейност, който показва, че психопатите са лишени от емоционални способности по същия начин, по който някои хора имат недостиг на интелектуални възможности.

Той е стигнал до подобни резултати при изследванията на голям брой затворници в САЩ. А това означава, че Дъган просто няма представа за болката, която е причинил. „Когато говорим за престъпленията, които е извършил, той реагира сякаш го питам какво е закусвал“, споделя Кент Кийл.

За него не е изненада, че мозъкът на човек, който има толкова различно и противообществено поведение, изглежда различно от другите мозъци.

А откритията може да окажат огромно влияние върху правосъдната система.

Невро-право

А какво трябва да прави правосъдната система?

Изследвания като това на д-р Кийл вече подхранват дебата доколко съдебната система трябва да се промени и трябва ли да се пригоди към факта, че някои поведенчески прояви са вродени.

Тази теза на наказателното право често е наричана „невро-право“. Това е спорна хипотеза за бъдеще, в което моралната преценка за престъпленията е заменена с идеята, че някои престъпници имат болни мозъци, които трябва да бъдат лекувани.

Д-р Кийл обаче не смята, че работата му ще се отрази на разследванията срещу насилници като Брайън Дъган. Според него разбирането на психопатиите по-скоро може да доведе до различни видове присъди и по-специално до край на смъртните присъди срещу психопати.

„Надявам се, че неврологията ще помогне на правната система да разбере, че тези хора имат разстройства, които са лечими“, споделя ученият. Той е убеден, че подобно лечение не трябва да започва чак когато някой признае, че е извършил жестоко престъпление. Затова с други учени разработва терапии за деца, които показват симптоми, подобни на тези на Дъган.

От затворниците психопати до лечението на деца

Според Кент Кийл историята на Брайън Дъган показва ключовите моменти, в които може да се помогне.

„Брайън е страдал в ранната си детска възраст. Правел е класически неща – наранявал е животни, биел е братята и сестрите си“, обяснява докторът.

Въпреки че с Дъган са работили социални работници, те не са знаели достатъчно за състоянието му. Всъщност децата, които имат признаци на разстройства на личността, не реагират добре на техниките, използвани просто при малчуганите с лошо поведение.

Когато например учител се опита да накаже такова дете заради постъпката му, то по-скоро ще се обърка и в бъдеще може да наранява другите заради липсата на емоционални способности.

Сега надеждата е да се определи диагноза за тези деца и да се изградят програми, насочени специално към лечението им. По същество тези деца трябва да бъдат старателно обучавани на реакции, които за останалите хора са автоматични.

Работата на д-р Кийл в строго охраняваните затвори е мотивирала други лаборатории в САЩ и Великобритания, които работят директно с деца.

„Можеш да предпазиш хора като Брайън от това да се превърнат в индивида, който той представлява днес“, уверен е д-р Кент Кийл.

Уеб дизайн и разработка ИДЕЯ График ЕООД