Лично творчество

Една обикновена любовна история

<< назад

Историята, казват, се пише от победителите.

България, в началото на XX век, е сполетяна от две балкански войни и две световни, и то в рамките само на 30-ина години.

Днес ни е трудно да си представим тежките условия, при които са живели нашите прабаби и прадядовци.

Естествено, слушали сме да ни разказват истории, но за детските уши това е звучало по-скоро като приказка със злополучен край.

Мъжете са били мобилизирани и са тръгвали за фронта.

Жените са оставали вкъщи, гледали са децата, борели се с глад и недоимък. И са чакали. Чакали са и са се надявали. Войната да свърши час по-скоро и мъжете им да се върнат вкъщи живи и здрави.

На дълго пътуващите писма са се радвали безкрайно много. Те са били знак, че мъжете им са живи и ги обичат.

Войните никак не са били кратки, а чакането да свършат било безкрайно.

Някои не дочаквали мъжете им да се завърнат.

Такава е историята на брата на пра прабаба ми- дядо Бахо. Ние му казвахме дядо, но физически той не е имал възможността да остарее.

Преди войната е учил във Виена. Имал е годеница на село, на име Мария. Нежната споделена любов и умствените възможности и на двамата годеници са предполагали изграждането на красив съвместен живот.

Където двама се обичат, винаги има красота.

Не искам да се връщам отново на темата за войната, но трябва пак да я споменем, защото натам водят всички отклонения.

Изпратен на фронта той продължава да пише на любимата си красивите любовни писма. Тя ги чете и въздиша. Той препрочита също писмата си от Жан Жорес, с когото вече е имал възможност да се запознае и да прегърне неговите антимилитаристични идеи.

Френският политик Жан Жорес е убит, именно заради своите идеи в началото на Първата световна война. На същата тази война, на която е изпратен прапрадядо ми Бахо.

Странно защо убиват онези хора, които не искат войни, а никой и с пръст не докосва именно онези, които ги предизвикват.

Но ето че идва 1918 г. Войниците са уморени от битки, победи и сражения. Копнеят да се върнат у дома.

Сред войниците все повече започват да се чуват гласове на протест. Не им се воюва повече. Някои дезертират. Други искат да обяснят и на другите безсмислието, в което са въвлечени.

Ето че виждаме младият Бахо с красиви мустачки и ясен поглед да държи реч, заобиколен от други, които го слушат внимателно. Някои му се радват, други съвсем не.

Тогава подобен род изяви на фронта се считал за престъпление. Неприемливо било да си изпратен на фронта, за да воюваш, а да държиш речи против войната.

Набързо съставен съд сред офицерите осъдил Бахо на смърт чрез разстрел.

Само един куршум, но погубил не само един живот.

Погубил и любовта, която са имали двамата с Мария. Убил и неродените им деца. И децата на техните деца.

Мария решава никога да не се омъжи. Тя пази до края на живота си една кърпичка, която Бахо й подарил.

Днес ние сме щастливци, че желанието да не воюваш не се счита за престъпление, което се наказва със смърт, а желанието да изживееш любовта си не е неосъществимо.

Щастливци сме.

А щастливи ли сме?

Уеб дизайн и разработка ИДЕЯ График ЕООД